06-12 АПРИЛ – СЕДМИЦА НА ГОРАТА

Залесяването в България стартира от 1893 г. – главно за борба срещу ерозията и наводненията и за подобряване на крайселищната природна среда.

Празникът, наречен Седмица на гората, в България се провежда за първи път на 12 април 1925 г. под името – Празник на залесяването и се превръща в масово залесяване из страната, което продължава и през следващите години.

През първата година на Празника на залесяването са засадени 420 000 горски фиданки и са посети 20 кг горски семена.

Честването се превръща в Седмица на гората през 1934 г. и включва разнообразни събития – от залесявания до беседи за значението на горите и залесяването.

През 1937 г. Седмица на гората включва „словесна, печатна и др. информация за запазването и разумното използване на българските гори, на които се гледа като на изчерпаем източник за задоволяване на нуждите от строителни и горивни материали, без да се държи сметка за тежките последствия от неразумното им ползване“.

И през 1940 г. е открита Седмица на гората, но този път продължава две седмици. Втората световна война спира нейното провеждане за повече от десетилетие.

Провеждането се възобновява през 1956 г. с благородни цели и задачи – „дните от седмицата да бъдат дни на широко популяризиране на огромното значение на горите и масово участие на народа в борбата за опазване и подобряване състоянието им“.

През 1969 г. е отчетено залесяването на 10-милионния декар гори у нас.

Традиция е провеждането на празника през първата пълна седмица на месец април.

Заради извънредното положение се отменя официалното отбелязване на Седмицата на гората 2020.

Ето едни от най-хубавите стихотворния, посветени на гората:

В ГОРАТА

В горите, в горите, в горите зелени,

ах, знам –

тъй много цветя има там,

къпинки и дренки, и гъбки червени,

и птички, и песни,

и ягоди пресни –

тъй много, тъй много са там!

Вървете да идем, да идем! Вървете –

Ура!

В зелената хладна гора…

И там до насита цветя вий берете

и черни къпини,

и сладки малини –

в зелената хладна гора!

Гео Милев

Хубава си, моя горо

Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост.

Който веднъж те погледне,

той вечно жалее,

че не може под твоите

сенки да изтлее.

А комуто стане нужда

веч да те остави,

той не може, дорде е жив,

да те заборави.

Хубава си, моя горо,

миришеш на младост,

но вселяваш в сърцата ни

само скръб и жалост.

Твоите буки и дъбове,

твоите шуми гъсти,

и цветята и водите,

агнетата тлъсти,

и божурът, и тревите

и твойта прохлада,

всичко, казвам, понякогаш

като куршум пада

на сърцето, което е

всякогаш готово

да поплаче, кога види

в природата ново,

кога види как пролетта

старостта изпраща,

и под студа и под снега

живот се захваща.

Любен Каравелов

“Знание”, г. I, кн. 9, 15 май 1875