11 февруари – Днес православната църква почита паметта на Св. Власий Севастийски, загинал мъченически по времето на римския император Лициний. Неговото име обаче звучи твърде близко до названието на едно древно славянско божество – Велес или Волос, покровител на стадата и богатството. Вероятно именно така във фолклорните представи на българите праведният мъченик под името Св. Влас се превръща в закрилник на домашните животни, особено на воловете. Неговият празник се чества за тяхно здраве и за предпазване от болестта влас, която според народната медицина „се вмъквала в червата и стомаха на вола и го уморвала“.

В ежедневието на българина волът се радва на голяма почит. В традиционната култура той е особено ценен – както заради кроткия си нрав, така и заради работата, която върши – тегли ралото или каруцата и пренася товари. Оттам популярното и до днес сравнение „Работи като вол“.

Власовден е свързан с редица обредни действия, практики и забрани, чийто общ смисъл е предпазващ. Според обичая още в тъмни зори стопанките замесват обредни хлябове – краваи или колаци – в чест на светеца. Мъжете почистват обора, вчесват животните и ги извеждат на водопой. Преди да тръгнат, всяка домакиня захранва воловете и набожда на рогата им по едно кравайче. Докато утоляват жаждата си, стопанинът им натопява краваите във водата, след това ги начупва и раздава – на добитъка и на присъстващите там мъже, както и на всеки срещнат по пътя обратно за дома. Ритуалът изисква хората, които раздават и вземат от хляба, да имитират воловете – да се ритат, да се бодат с глави или да мучат като тях. Затова в някои части на страната празникът се нарича и Муковден.

На този ден, както подобава на всеки празник, не се работи. Жените не предат, за да не става „влас“ в очите им (перде). Мъжете не впрягат воловете, защото се вярва, че волът този ден се разпасва. Празникът се спазва и от овчарите, за да не се раждат „власати“, с груба вълна. В централна България се празнува и за нивите – да не ловят „влас“, т.е. да няма празни класове.